Р.Ф.: Разкажете ни за себе си. Какъв бяхте преди да вземете този плаж на концесия и от колко време сте тук?
К.П.: Бил съм какво ли не. Работя от 14-годишен и цял живот сам си изкарвам прехраната. Продавал съм сладолед, имал съм малък хотел, бил съм охрана на казино, внасял съм коли и т.н. През годините никого не съм предал и никого не съм издал или натопил. Наясно съм как се прави бизнес в тази държава, кого трябва да познаваш, кой раздава баницата. Виждал съм какво ли не… Улицата ме е научила, че най-важното за един мъж е да си държи на думата. В крайна сметка достойнството е всичко, което ни остава. Предпочитам да съм беден, но да не ме е срам от мен и от това, което съм бил и това, което ми остава да бъда.
Р.Ф.: Не можехте ли просто да си купите една вила на плажа…
К.П.: Някой ден и това ще стане. Но в един момент си дадох сметка, че бягството не е решение. Ако искаме тази държава да се оправи, нещо да се промени, трябва нещо да направим за промяната. На мен лично ми писна да се примирявам. А за да се променят нещата, не трябва да сме безразлични. А да ни пука както за природата, така и за политиката, войната, чистотата на водата, образованието на децата. Има толкова много неща, за които трябва да ни пука. Другото е безхаберие и няма да ни донесе нищо добро.Мисля, че тази държава страда от безхаберие. Тук е пълно с безхаберници и това е най-големият ни проблем.
Р.Ф.: Колко почивни дни в годината има един плажен концесионер?
К.П.: Николко. Когато си концесионер, нямаш работно време. Както се шегуваме – ще почиваме през зимата. Тук си непрекъснато зает с нещо и работа има за всички. Понякога става доста напрегнато, но на мен това ми харесва. Проблемите са много и нямат край. Кой закъсал в пясъка, кой го ухапал паяк, на един му е шумно, на друг му пече… Проблемите на плажа са като проблемите в държавата. Винаги съм гледал на нашия къмпинг като на един малък град. Гостите в него са жителите в този град, а караваните са техните домове. С тази разлика, че на плажа хората са свободолюбиви, за разлика от хората в градовете.
Р.Ф.: Наскоро се отказахте от концесията на плажа. Накъде ви води бъдещето сега?
К.П.: Не знам дали аз се отказах или бях премахнат удобно, но както казах – предпочитам чистата съвест пред това да съм пионка в ръцете на някой кукловод. Плажът така е разпределен, че всички са поставени лица. Всеки се отчита на някого и много малко от бизнеса е бял. Плажовете би трябвало да са изключителна държавна собственост, но те са окупирани от политически и всякакъв вид икономически групировки, които напълно владеят достъпа на хора. Официално има едни правила. Не може да правиш бизнес, без да се отчиташ. На мен този куклен театър ми писна и реших да се оттегля преди да съм извършил някаква глупост, за която бих съжалявал цял живот.
Р.Ф.: Казвате, че не сте се отказали доброволно. Кой и защо иска вашата работа?
К.П.: Не мога да споменавам имена, защото не искам проблеми.
Р.Ф. Отговаряте доста кратко. Животът в дивото има ли нещо общо с това?
К.П.: Беше ми дадено да разбера, че е по-добре да отстъпя място на следващия доверен човек. За съжаление този, който идва на мое място е някой, на който съм имал доверие, който съм обучил и който съм смятал за близък. Не мога да скрия, че е много трудно,когато предателството идва от най-близките ти хора. Но такъв е животът. Всеки оцелява на собствени мускули. Всеки се бори за къшея хляб. Никого не обвинявам. Няма аз да съдя, надявам се да има кой да съди предателите.
Дивото отдавна не съществува. Човекът е хищник, който е наложил своите закони навсякъде, дори и в най-отдалечените и диви места. Законите на човека са по-жестокиот законите на джунглата, независимо дали са писани или неписани.
Р.Ф. Можехте ли да попречите на онези, които просто си взеха концесията?
К.П.: Дори не знам как да ги определя. Тук често се употребява думата “мафия”. Но какво точно представлява тя и как точно работи много малко хора си дават сметка. Мафията това сме всички ние, които участваме по един или друг начин в тази система. Мафията са връзките, които крепят да функционира системата. Тези връзки са частично наследени от предишни системи, но са живи и работещи в сегашно време. Те са културно и родово наследени, но са адаптирани към съвремието. Истината е, че не може сам човек да се противопостави на толкова силно вградени в общността поведенчески форми. Това означава да застанеш срещу съседа, съучениците, учителите, полицията, администрацията. Много по-лесно е за един човек просто да се примири, че това е част от нормалното. Нормално е да има несправедливост, корупция, ненаказаност. И щом е нормално – значи е нормално да съм корумпиран, да лъжа, да се възползвам. Аз избрах по-трудното. Аз избрах да не участвам повече.
Р.Ф. Какво бихте искали да им кажете ей сега, ако ви четат?
К.П.: Мисля, че всеки носи отговорност за всичко, което прави. Става дума за онова усещане, когато си сам, но имаш чувство, че някой те гледа. Кой е този някой, защо те наблюдава и може ли да се скриеш от него? Най-силно го усетих, когато погледнах в окото на този умиращ делфин. Това беше едно съвършено произведение на природата, нещо като паднал ангел. Но в същото време – безпомощен и тъжен.
Усетих, че той има нужда от помощ. Има нужда от някой, който да реагира, тук и сега. Казах си, че това не може повече да продължава…
Р.Ф. Кой беше най-хубавият и най-лошият ви ден като концесионер?
К.П.: Най-хубавият ден е денят, в който сложих край на всичко с концесията. Да знаеш, че просто вече не си част от цялата тази измама, е доста обнадеждаващо и пречистващо. Това чувство е велико. Препоръчвам го на всеки. Помисли какво би било, ако успееш да се откъснеш от цялото това лицемерие, корупция и лъжа? Тогава дори и дишането се променя, започваш да живееш по-леко. Спиш по-спокойно.
Р.Ф.: Българското или гръцкото море?
К.П.: Давам всичко за българското или поне това, което е останало от него!
(интервю с виртуален герой – Концесионера на Плажа)
